Често ме питат дали има нужда да се носи дете над да кажем 18месеца / 2 години.

Отговорът ми е: зависи от детето и вашето желание и нужди.

В този пост за ергономичните раници споменах, че има начини да се носи удобои и порасналото вече бебе / малко дете.

Имало едно време… когато и аз си мислех, че нуждата от носене ще отшуми с прохождането 🙂

Обикновено децата на годинка и половина не ходят на дълги разстояния – ако въобще ходят във вашата посока 😉 Тези малки човечета често имат нужда от подкрепа и утеха за справяне с емоциите си и това води до неизменно носене на ръце, докато не се съвземат.

Ако можете да понесете разнасянето на ръце на 12-13килограмово дете в изкривена поза докато все пак се опитвате да се придвижвате към някаква цел – може би нямате нужда от носилка. Но при всички случаи е добре да посещавате мануален терапевт от време на време.

С раница и дете на гръб тази тежест се усеща доста по-леко и ако в ежедневието ви се налага да пришпорвате детето да върви, да се ‘държи мъжки’ и т.н и финиширате до заветната цел (например детската градина на по-голямото) изнервени, изкривени и изтощени може би си заслужава да се замислите за помощно средство. Носенето на тази възраст не е за дълги периоди, както с бебетата, а по-скоро за справяне със ситуации в ежедневието по спокоен начин. Ако не ползвате пособие за носене на тази възраст, опитайте се да носите детето в позиция, която не ви изкривява толкова небрагоприятно.

Ще дам примери от моето ежедневие с 2.5годишно, когато предпочитам да го нося. В момента ползваме ту Boba, ту Tula Toddler.

Казус – Изнервена Вечер:

Мама почти е приготвила вечерята, но не съвсем. Детето вече е гладно, изморено и ‘виси’ на крачола ми с цялата си тежест, докато се опитвам да приготвя храната в състояние годно за консумация. Иска гуш. За да избегна пълен нервен срив, водещ до сълзи, истерия и отричане на всичко, което му предложа слагам раницата и му давам утехата и контакта, от които има нужда. Не е нужно да го нося дълго – за 5-10минути храната е на масата и спокойно преминаваме към вечеря. Ако изпусна този момент обаче имам разстроено дете, с което трябва да се справя преди да имам шанс да го нахраня. Ако го разнасям на ръце, служейки си с една ръка нямам шанс дори да извадя храната от печката и всичко се забавя неимоверно, затова за мен носенето продължава да е спасение.

А пазаруването? Гоненицата из супермаркета обикновено не е много продуктивна, макар и много забавна дейност 🙂 Ако имате дете, което се вози на количката за пазаруване без да скача, като от Аспаруховия мост от нея – честито! Ние обикновено си говорим какво купуваме и той сам го слага в количката, но когато това му омръзне или не ми остане място в количката от 100те пакета леща, които току що е изсипал вътре – на помощ идва ерго раницата! Продължаваме разговора и пак той взима продукти от рафтовете, но без изпитание за търпението и издръжливостта на бурканите с кисели краставички…

Ние сме от често пътуващите семейства. Било то на разходка уикенда или чуждестранни пътешествия, бебето / вече дете на 2.5г/  е с нас. И когато се измори – го носим, като предпочитаме ако ще е дълго да не се кривим с носенето на ръце / хълбок (за справка: картинката с изкривената майка).

Веднъж направихме експеримент и съответно грешка да вземем и количка с нас чуждестранно, нали е възможно взимането и в самолет – та да се радва баба му, да го разхожда с нея. Проблем 1: Той така и не пожела да бъде развозван с такова возило; Проблем 2: на връщане взехме количката от лентата за багаж със щета. А колко ми костваше да бутам счупена количка, куфар и да нося бебе, пътувайки сама с детето?! Да кажем, че с куфар и носено бебе щях да съм далеч по-добре. НИКОГА повече!

Вчера отново летяхме двамата, по-скоро аз, той, куфарите и Tula-та. Изборът ми да го нося, извън моментите, когато фучи из летището отново се доказа. Не знам иначе какво щях да правя, пътувайки сама – в претъпкания автобус към самолета, където държах неговата раница и собствената си (а той слава богу в ерго раницата, че ми свършиха ръцете); на лентата за багаж, когато се опитвах да догоня двата куфара, докато той се опитваше да си ампутира пръстите на същата – докато не го метнах на гръб! Както и след това нямаше да оценя приключението да гоня разбесняло се 2-годишно из милионно летище, бутайки тромавата количка, натоварила въпросните куфари…Интересно ми е, как оцеляват single-пътуващите без да носят децата си?! Умът ми не го побира. Аз разчитам, че в критични моменти, като горните може просто да го гушне раницата, а аз да ползвам ръцете и този род пътувания са само повод за вълнение, но не и страх. Мога да си представя, че ако нямах тази възможност щях да пристигна до крайната цел с далеч по-опънати нерви.

Виктор на 2.5г в Tula Toddler, очаквайки отвеждане към самолета на летище София.

Зиме и лете катерим пътечки, които не са по силите на 2годишното. Не че са кой знае какво, но след първите 50-100метра винаги се носим – до следващата спирка, където той пожелае да походи още една отсечка. И после повтаряме процедурата.

Така има и възможност да подремне и дори похапне в движение. Спокойни сме, че ако нуждата ни свари нейде, където няма матрак / полянка / нещо, годно за спане – план Б е винаги на разположение – сън, в ергономичната раница. Все пак препоръчвам да не се прекалява с това при по-големите деца, защото не е шега да спи 3-часа в носилото, докато аз и гръбчето ми въздишаме тежко. Но за освежаваща дрямка и рестарт на батериите опцията за сън е валидна сравнително безболезнено. Особено ако другата опция е дете в спи-ми-се истерия.

Разбира се не е нужно да носите детето до преклонна възраст, ако и двамата нямате нужда от това.

При бебетата ситуацията е по-различна, те копнеят за контакт с родителите и наподобяване на условията по време на бременността, когато домът им е бил уютен, сгушен и полюшващ се. Наподобяването на тези условия ще помогне на бебето да се адаптира по-лесно към различния свят извън коремчето на мама и ще го направи по-спокойно, а свободните ръце на мама са добре дошли.Тя може да си приготви храна, да се погрижи за по-голямото дете и неговите нужди, да чете книга (или някой блог 😉 или просто да погали гръбчето на малкото същество сгушено на гърдите и – толкова нейно и толкова…него си.